ALGAIVEL – Galina Veleva Photography

Тръгваме сравнително рано, защото твърдо сме решили, че времето е на наша страна и ще успеем да снимаме Белоградчишките скали покрити с пухкав сняг. Компанията е Валери (Taurus13) и семейството му, Tchani (така се радвам, че се обади и се видяхме), аз и Бръмбо.

Решаваме, че през Петрохан ще е красиво и снежно и без колебание се запътваме натам.

Прохода не ни разочарова и ни посреща със снеговалеж

Шофьорите намаляват скоростта и се наслаждаваме на гледката.

За съжаление пътя е доста тесен и не предоставя много възможности за спиране.  Пропускаме няколко красоти, но когато пред нас се показва пътят към двореца на Снежната кралица, няма как да не спрем.

Правим голямата грешка да оставим снимането тук за на връщане, но все пак заснемаме по няколко кадъра.

Голяма грешка
(Все се каня да не правя така …) Тук беше единственото магическо снежно място, което си заслужаваше.
Преваляме прохода и снега изчезва, връщаме се в есента, та даже се чудим дали пролетта не е по-вероятният сезон.

Поточетата пъргаво скачат по камъните и въобще не се сещат, че трябва да са замръзнали и обвити в ледени висулки.

Небето над Монтана се е свъсило, духа вятър …

Не след дълго приближаваме целта на пътуването, но така мечтаният сняг го няма.
Така и така сме дошли поне да разгледаме и да потърсим различни гледни точки.

Свиваме по черен коларски път и стигаме до тук

Констатираме, че един ден не стига за тази мащабна красота и продължаваме, като запомняме мястото за да се върнем отново.
Следващата спирка е пак на черен път пред нещо, което е умишлено изградено, но пълно с вода и силно миришещо на сяра …

Варираме от бомбоубежище до водохранилище, баня или … но така и не стигаме до единодушно становище.
Продължаваме по пътя, срещаме се с един навъсен господин,

наслаждаваме се на есенната гора, която разкрива величавите скални образувания,

поглеждаме сърдитата физиономия от друга страна,

откриваме Нефертити вперила взор към залеза,

и ученичката, с барета на главата и раница на гърба.

Зимните дни са толкова къси, слънцето вече е подозрително ниско над хоризонта и ни приканва да потеглим отново, за да намерим туристическия дом и неговата тераса с разкошна гледка към скалите.

Хапваме набързо в кръчма с колоритното име „Лютата чушка“ и потеглями към крепостта Калето …

Вече е почти тъмно, жената на касата ни гледа много подозрително и се чуди дали да ни пусне да влезем. Купуваме 10 билета и явно това е достатъчно за да ни отпусне 15 минути време.
Всички носим стативи и в галоп бързаме да хванем последните слънчеви лъчи.

След десет минути магията е свършила

и града се готви за сън

Жената нервничи и ни приканва да си тръгваме. То и без това вече е тъмно
Естествено онова дето го оставихме за връщане през Петрохан вече е забравено и хващаме магистралата.
Остава ни надеждата, че ще отидем отново, че ще се обадим на Тихомир
и заедно с него, пак ще наобиколим този природен феномен.
На връщане всички си спомняме ученическите екскурзии и разказите на екскурзоводите тогава

Ако тази статия Ви харесва, може би ще искате да прочетете и тези: