Архив

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко през октомври 2012 година. Проследете всички публикации за  пътешествието.

Рано сутринта казахме „довиждане“ на Танжер  и потеглихме към Тетуан. Той се намира в северната част на Мароко, в близост до протока Гибралтар и Средиземно море, и е център на региона на Танжер-Тетуан. Името на града, буквално преведено от арабски означава „око“, но по-правилно е да се нарече „източник“. Тетуан е едно от двете най-големи пристанища на Мароко на Средиземно море. Нашата цел днес е обиколка на града и най-вече неговата медина.

Разстоянието между двата града е около 65 километра , светлината не е много добра и няма много снимки от пътуването. Само някакъв пушек на фона на планината привлече вниманието ни. 

Посрещат ни катедрала, палми и красиви бели къщи.

 Много къщи в града са принадлежали на аристокрацията,  има много фонтани и много портокалови дървета. 

Улиците    значително се различават от улиците в останалите части на Мароко, тук те са доста широки и прави.

Покрити са с красиво оформен паваж  в тетуански стил.


Една от най-интересните забележителности  е Кралския дворец, който се намира в близост до един от входовете на Медината.

Естествено двореца и площада са оградени със заграждения и затова го снимаме от далече. Все пак този дворец е на настоящия крал и той отсяда в него, когато дойде в града.

През най-близката порта влизаме в Медината.  Все по-близо сме до земите, обитавани от берберите и техните жени с традиционните шапки  и носии се срещат много по-често.

Медината на  Тетуан е включена в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство.  Не знам дали това е успяло да съхрани уникалния и облик, но честно казано съжалявам, че не мога да предам уханията, които се носеха там.

Опитайте се да си представите – подправки, риба, хляб, месо – сергии, магазинчета, улични търговци – всичко е преплетено в едно.

А, да – да не забравяме лука, зелето, тиквите, картофите, магданоза и всичко за което се сетите още. Ако сте успели да съчетаете всичките тези благоухания, то значи сте усетили духа на тази Медина.

Тук разделението мъже – жени не е толкова осезателно. Продавачи са всички,

 но купувачи в повечето случай са жените.

Страничните улички са пусти – всички се стичат към основните артерии – там където пазарлъка тече с пълна сила.

Не мога да определя колко печелят тези жени, но те смирено седят и преподреждат донесените на гръб зеленчуци. Толкова са мили и симпатични, че непременно искам да ги снимам, но се съобразявам с предупреждението на Абду – берберите рядко позволяват да ги снимаш. Поверието гласи, че снимката отнема душата им. Почти не вдигам фотоапарата, сложила съм го на гърдите си и натискам спусъка. Ако стане нещо -добре, ако не стане  – здраве да е.

Както споменах в предишния разказ  с още един ден сме по-близо до религиозния празник – коч байрям. Този овен май много добре знае за какво става дума, защото по никакъв начин не иска да последва новия си собственик. Накрая се наложи усмихващия се младеж да помогне  и давамата мъже го пренесоха почти на ръце до колата си.

Преди и след … прясното месо е на почит в тази страна. Някъде прочетох, че за мароканците животните са низши същества, създадени да служат на човека и да осигуряват прехраната му.

 

Както навсякъде и тук не липсва уличка на занаятчиите.  Ако ги попиташ повечето разрешават да ги снимаш, но има и такива, които казват – стоката може, човека – не. Е, те не знаят колко е широкоъгълен обектива ;)

В един момент стоките стават някак странни и силно напомнят  нашенски битак.  Оказва се, че си е точно битак, където всеки може да намери разни неща – втора, трета, четвърта ръка.  Дистанционни, носени обувки, зарядни и мобилни телефони, спукани гуми – има от всичко.

На много места виждаме и такива „стаички“, направени от слама и млади хора продаващи нещо в пликове. Така и не можах да разбера какво е  :(

Аптеките и джамията – нали помните за няколкото основни сгради в Медината ?

 

Битпазара свършва и стигаме до по крупните производители, сергиите стават по-дълги и по отрупани със стока.

Тази територия се разпределя между плодопроизводители и ювелири,

а след това настъпва царството на китайските стоки, които не са пропуснали и Мароканския пазар.

Някой ги гледат доста недоверчиво, но има и доста купувачи.

Завой и сякаш попадаме в друг свят. Малко, спретнато площадче, но тук няма зеленчуци и риба. Окото привличат пъстрите пискюли на шапките, ръчно тъканите носии и красивите цветове. Местният ни водач веднага подканя  продавачките и те започват да обличат две от нашите момичета в берберски носии.

 

Красиви са нали ?

Следва добре позната вече картинка и аромат. Някак е трудно да си представиш това съжителство, но то съществува. Прясната мента е много тачен продукт. Слагат няколко листчета в чаша, заливат ги с вряла вода, добавят много захар – и воала – имате мароканско уиски, както те наричат този чай.

Позволих си да вдигна апарата и едната жена веднага ми се скара, другите се усмихваха с интерес и даже си мисля, че им харесваше да ги снимам.

 

Сградите в Медината не са високи и в центъра можете да ги видите скупчени една до друга и традиционно бели.

Къщите тук се предават по наследство и понякога в една къща живеят няколко поколения, но никой не си тръгва от Медината. Целият им живот минава тук.

Затова от малки те свикват с правилата и порядките. Гледат как работят родителите им,  разтягат си локуми и естествено по-големите се опитват за впечатлят малчуганите, обсъждат кочовете и недоверчиво гледат непознатите.

В това време майките им са замесили хляба и го носят в пекарната. След около час той е готов, топъл и уханен.

Мъжете имат по-важни задачи – празника наближава.

За овнешкото трябват и много подправки и вярвайте ми – има ги в изобилие.

В една малка уличка виждаме тези  чичковци и молим Абду да им поиска разрешение да ги снимаме. Те с усмивка разрешават и даже ни канят да влезем вътре в помещението. Надниквам и с изненада разбирам, че това е огромна пещ. На дъното гори силен огън, който те двамата трябва да поддържат. Загряват водата за хамама (обществената баня), много важна и отговорна задача в дните преди празника. Водата в Мароко не е в изобилие и в медините хората се къпят в обществени бани, така  пестят вода и разходи за подгряването и.

Някой си почиват, други просят, трети продават бижута, а четвърти си хапват хляб, подсладен с ментов чай .
Вече е почти обяд и нашите стомаси почват лекичко да престъргват.

 

Сякаш дочул повика, местния ни водач ни въвежда в една врата. От вън по нищо не личи, че влизаме в ресторант, ноо е точно така. Посрещат ни музиканти, чисто е, помещението е много високо и цялото е облицовано с красиви мозайки.  Настаняваме се , взимат ни поръчката и докато чакаме се появява танцьор с тава на главата.

Минава по всички маси, като през цялото време умело балансира свещите. Доста пластичен човек, това на пода наподобява рап, ама някак по-сложно.

Танца свършва, и започват да сервират храната. Не бързайте, чакайте да ви кажа още нещо. Като тръгвахме от България, Ани си беше записала имената на няколко национални марокански ястия и ни каза, че непременно трябва да опитаме тажин. Та като си поръчвахме, ние я послушахме. Поръчахме и шишове (питахме колко са големи и ни показаха около 50 сантиметра). Ние жените решихме, че трудно ще се справим с два петдесет сантиметрови шиша и си поръчахме една порция с цел да си я разделим…  Поръчката вече е сервирана, моля заповядайте …

Това е тажина, изсипан в чиния и двата шиша в момента в който ни ги сервираха. Да, те наистина бяха дълги 50 сантиметра, друг е въпроса, колко беше месото по тях :)

Сигурно вече се чудите какво е тажин – нали си спомняте глиненото нещо на което нашите баби правеха катми ? Сложете му един конусовиден капак и ще разберете какво представлява съда в който се приготвя яденето. Сега сложете някакво месо, покрийте го с кус-кус (мароканския е много дребен, не е като този с който сме свикнали), отгоре подредете зеле, патлажан, моркови, тиквички.  Слагат и  доста подправки, ама тях няма да Ви ги кажа, защото не ги знам, затворете капака и печете на въглища няколко часа.  Да Ви е сладко :)

 

Май се отплеснах … Хапнахме, минахме покрай още красиви къщи

 

и изящни мозаечни входове,

срещнахме връщащите се от училище деца

усмихнахме се на търговците, пожелахме им много продажби

 

и Павката (нашият български водач) извика „Ельааа“ – демек „тръгваме“. С времето намразих тази думичка, все бързахме за някъде …

В случая беше за Шевшауен, синьо -белия град на планината Риф.

Довиждане Тетуан, ти ни запозна с вкуса на тажина, изуми ни с „аромата“ на Медината си 

и с разположения в края на града коч пазар.

 

Молим шофьора да намали скоростта за да станат снимки – в продължение на стотици метри се продават и купуват кочове.  Щастливци сме защото това не е обичайна гледка, пак е свързано с наближаващия празник.

 

Толкова от Тетуан, пак сме на път … но за това в следващия разказ, защото този ден още не е свършил, все още е рано след обяд :)

Ако тази статия Ви харесва, може би ще искате да прочетете и тези:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

BulgarianEnglishFrenchGermanItalianRussianSpanish

Свържете се с мен :)

Facebook