Архив

Здравейте отново :)

В предишният разказ Ви заведох в Анкара, а сега ще продължим нашето пътешествие към Невшехир и чудесата на древна Анатолия  … На  около час път на юг по обширното  Анадолско плато, достигаме до разклонението за град Коня, а десетина минути след това пред очите ни се разкрива огромното водно огледало на Соленото езеро Туз.  Намираме се на 905 m над морското равнище. Заобикалени сме от огромни пространства обработваема земя. Нивите са навсякъде – стигат чак до хоризонта.  Дървета почти няма, но всичко е засято.  И всред тази необятна зеленина се открояват розовеещите води на езерото.   Известно време пътуваме почти до брега. Водата е спокойна и няма никакви вълни, а брегът е побелял от кристализиралата сол.

Малко данни за Езерото Туз (на турски: Tuz Gölü или Солено Езеро). Намира се в централната част на Анадолското плато. Има дължина около 80 km и ширина около 50 km. Площта му, когато е най пълноводно е над 1600 km2. Езерото е безотточно, от него не излиза нито една река, но има множество притоци. Второ по големина в Турция, след езерото Ван. Въпреки своята голяма площ, то е може би най-плиткото езеро в света. Най-голямата му дълбочина е не-повече от един-два метра, но средната дълбочина е само 60 cm.  Спокойно можеш да го прегазиш от край до край без помощта на лодка или друго плавателно средство.  Туз е най-соленото езеро в света.  Процентното съдържание на сол при пълноводие е над 37%. Това надвишава солеността на Мъртво море и Salt Lake в САЩ. През лятото, по-голямата част от водата му пресъхва и се превръща в огромно равно бяло солено поле с дебелина на солта над 30 см. През зимата, част от солта се разтваря отново в прясната вода, която попада в езерото чрез валежи от дъжд и сняг. Тогава то отново прилича на езеро. Спираме  на самия бряг на езерото, където туроператорите правят задължителната фото пауза за да могат туристите да се насладят на красивите гледки на езерото и … да си потопят краката в солената вода. Казват, че водата е много лечебна и е грях, човек дошъл тук да не си потопи краката. Това си е една от туристическите атракции на това езеро.

Старателно си изтриваме обувките преди да се качим в автобуса. Всяко кристалче сол е ценно и суровината не се разпилява.

И така – напред към подземния град Каймаклъ. Подземните градове на Кападокия са възникнали през дълъг период от време, започващ някъде около 3-4 век. Строителството е продължило с векове.  Първите писмени сведения за тези градове датират от 5 век преди новата ера “ в населените места има градове, построени под земята. Входовете са тесни и ниски, но вътрешните помещения са достатъчно просторни. Има място и за животните. Домовете са незабележими за този, който не знае къде е входа …“ От време оно Кападокия е била пресечна точка на търговските пътища. Благодарение на това населените места били достатъчно богати за да станат обект на престъпните мераци на  крадци и разбойници. Набезите били постоянни. Местните жители измисилили оригинален изход от ситуацията – криели се с всички богатства и домашните животни под земята.  В огромни подземни градове,  побиращи десетки хиляди хора. Там имало всичко – жилищни помещения,  обори за добитъка, църкви, кухни, кладенци, гробища, складове, вентилация и даже винарски изби, тоест всичко, позволяващо на хората да водят нормален живот в продължение на няколко месеца. Снимки от вътре не мога да Ви покажа поради простия факт, че не влязох – тесните, тъмни пространства не са ми от най любимите. С още един съмишленик от групата се покатерихме на скалното плато над подземния град. Първите разкрития на подземните градове са направени през 30-те години на 20 век, въпреки, че за тяхното съществуване се е знаело много преди това. Днес учените са установили местата на около 200 подземни селища. Трябва обаче да се отбележи, че много от селищата са били свързани с подземни проходи (тунели). Поради това е може  да се говори не за селища, а за цели местности със свързани помежду си селища. Много интересна е системата на затваряне на проходите към селището. Това ставало с каменен диск с диаметър около 1,5 м. В специална ниша издълбана отляво или дясно на тунела се съхранявал диска при отворено положение. При нападение, жителите влизали в тунела към селището и отвътре претъркулвали каменния диск, който плътно затварял тунела. Отварянето можело да стане само отвътре. Така подземния град оставал практически непревземаем. До момента са разкрити  8 етажа в Каймъкли, но според някои учени съществуват още неразработени етажи. Градът край Деринкую пък има цели 18 подземни етажа.

Отново сме в автобуса – напред към нови интересни места. Пред очите ни почват да се показват първите скални пирамиди.

Пътуваме към град Учхисар и едноименната крепост. Но първо спираме за да заснемем долината на гълъбите.  Нарича се така заради многото гълъби с които местните са съжителствали в миналото. Използвали ги за комуникация – да пренасят поща и съобщения, а изпражненията им за тор.

В далечината под хълма е червената долина

А в по-близък план – розовата долина

Следващата спирка е крапостта Учхисар (три крепости).  Това е 60 метрова скала, намираща се на 1345 м над морското равнище. Вижда се от почти всички точки на Кападокия.

Не е известно кой и кога е приспособил скалата в крепост. Но пък е известно, че тя е служила за крепост още по времето на хетите, да не говорим за римляните и византийците.   При селджуците заедно с крепостите Башхисар в Юргюп и Ортахисар е играла важна отбранителна роля. Между крепостите съществувала система от сигнали, с помоща на която си предавали информация от разстояние. Вадоснябдяването се  осъществявало последством три километров водопровод.

През 1398 г. под напора на войските на султан Бейязид ІІ крепостта капитулира и тук трайно се настаняват османците.

Отвътре крепостта е прорязана от множество тунели и помещения.

Въпреки, че в момента много от тях са затворени за посещения, усещането за грандиозност няма да Ви напусне. От върха на крепоста се откриват спиращи дъха панорамни гледки към околността.От там при ясно време могат да се видят и тримата „виновници“ за Кападокийският ландшафт – вулканите Ерджияс, Хасан и Мелиндиз.

В подножието на крапостта съжителстват стари и нови времена. Хора все още живеят в къщи издълбани в скалите.

Стара килимарска работилница действа и до днес.

Личат вече изоставени входове на подземни жилища

На където и да погледниш – все красота. Бялата долина

… и още долини, ама вече се обърках … Само знам, че това в ляво е град Гьореме. За него ще Ви разкажа в следващият разказ.

Няколко градуса в дясно – ето пътя по който ще продължим – найс, а :)

Десет минути по-късно сме от другата страна на крепостта, по същият този път

От тук пак се виждат  старите скални жилища и новите постройки на Учхисар.

А камилите предлагат на любителите на силни усещания разходка в околността.

Пак в автобуса за кратък седем минутен преход – и ето ни в долината на комините.

Тук нефотографската част от групата пие вино и хапва фъстъци. Ние щракащите се радваме на възможността да поснимаме на спокойствие и правим тигели напред – назад в търсене на добра гледна точка.

Тук са така наречените дръвчета на щастието, или както още ги наричат – молитвени дръвчета. Обичаят е  посадено дърво да символизира човешките молитви към духовете и отвъдния свят.

Обичаят е да завържеш парченце плат и да си пожелаеш нещо. Така, че ако имате несбъднати желания или просто искате да си опитате късмета – носете си парченце плат. Видно от снимката желателно е да е бял ;)

Ето още няколко кадъра от разкрилата се пред очите ни красота.

Ха кажете, не е ли романтично ? Скално жилище с разцъфнало дръвче и предлагаща спираща дъха гледка тераса ?

Гьореме и „комините“

и в далечината розовата и червената долина

Почакайте, това не е всичко за този ден. Очаква ни долината на феите. Добрите феи населявали това място преди тук да дойдат монасите отшелници и да се настанят в чудноватите скали. Легендата разказва, че феите могли да изпълнят всяко Ваше желание, а ако се вгледате по внимателно в скалите ще откриете тесните прозорчета на монашеските килии.

Както навсякъде в тази приказна земя и тук има ранно християнски църкви.  Най-известната от тях е на свети Симеон. Намира се в триглавата скала. Симеон дошъл тук в пети век и заживял като отшелник.   Смятат, че той е прекарал на това място от 12 до 15 години.

Местността се нарича още  Пашабаг . Или лозето на пашата (произнясат го башабаа). Тук са засадени лозови масиви, които наторяват с тор, добит от изпражненията на гълъбите за които споменах по-горе. Произвежда се ограничено количество вино със специфичен, неповторим вкус.

Слънцето клони към залез, а с него и  този преизпълнен с впечатления ден. Казваме довиждане на камилите

и на феерично красивата долина на монасите.

Лека и приятна нощ :) Утре ще Ви заведа в музея на открито в Гьореме и ще Ви разкажа за църквите и уникалните стенописи, съхранени там.

Ако тази статия Ви харесва, може би ще искате да прочетете и тези:

2 коментара по Кападокия-ден втори

Page 1 of 11
  • уникално място е Кападокия, наистина нямам думи, понеже е полу- пустиня , кората са намерили подходящо място за живеене в скалите – там си е прохаладно – по добра изолаци няма и неможе и да има – мерси за поделянето на тези уникални снимки, продължавайте да постирате и да споделяте с всички нас тук, поздрави и до скоро

  • hotel Batihan каза:

    много интересна информация, мерси за прекрасните снимки и споделянето им тук с всички нас, поздрави и приятна вечер на всички

Page 1 of 11

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

BulgarianEnglishFrenchGermanItalianRussianSpanish

Свържете се с мен :)

Facebook