Архив

Снима ни се … и тръгваме на някъде.
Първата спирка е град Хисаря – за да си налеем от прочутата Хисарска вода.
Но преди да стигнем лековитият извор, няколко снимки на крепостта.
С някакви настройки от предишно снимане, но се получи някак загадъчно и мистично и реших да Ви я покажа.

Сменям настройките и снимам отново

Светлината е добра и с изненада установявам, че са реставрирали входа на крепостта и „Камилите“ вече не са две, а една двугърба.

Две котета са заиграват на входа на санаториума и са съгласни да ми позират

Времето напредва и отиваме на извор номер седем за да налеем вода.

На импровизираният паркинг – табела – „Към гробницата“ ???
Не знаех, че там има гробница и решихме да я посетим. Естествено тя е затворена в събота, защото кой ли ще се сети да отиде там именно в събота?
Вероятно има някаква логика в работното време на музеите и паметниците на културата, но аз не мога да я схвана.
Задоволяваме се със снимки отвън

Мисията ни в Хисаря е изпълнена и се отправяме да поснимаме някъде.
Тук изниква и логичният въпрос – „А сега на къде?“
Родопите са далече, много по -близо сме до Стара планина или Средна гора???
Къде, къде – ми хайде да отидем на Шипка?
След кратък спор относно разумността на този вариант, решаваме все пак да опитаме.
Слънцето грее, градчетата се гушат в снега , пътят е хубав и неусетно стигаме подхода към прохода.

Началото не е никак обещаващо – бръснещ вятър, готов да ни отнесе

и само една кола в насрещното движение … за доста дълго време.

Упорито продължаваме и изведнъж Валери заковава спирачките, взима апарата от ръцете на Вени и скача от колата. Докъто се усетя котето, което се беше покатерило на върха на дървото вече е на земята, Валери го е снимал,

аз няма нужда да слизам. Момента е изпуснат и по-добре да си остана на топло .

Техниката се държи, ние се опитваме да не изоставаме

Решаваме да не губим време в града и се отправяме направо към върха.

Пътят е почистен и опесъчен. Лека полека навлизаме в една истинска зима, такава каквато я помним от детството си
В момента в който паркираме колата от върха се връщат група ентусиазирани младежи, които с готовност ни обясняват колко е пътя до върха, че те са направили пъртина и спокойно можем да тръгнем,

ама да си знаем, че на паметника духа ужасен вятър и е много студено.
Вени благоразумно казва, че ще ни изчака в кръчмата и ни пожелава лек път … :(

Е, речено – сторено – тръгваме, пък каквото сабя покаже.
Гората е сякаш изскочила от детските приказки

Тишината е толкова оглушителна, че всяко изпукване на замръзналите клони ни кара да се стъписаме и внимателно да се ослушаме.

С всяка измината крачка вятърът се усилва,

снегът започва да вали хоризонтално и с всяко вдишване усещам как ноздрите ми замръзват.

Изведнъж сякаш от нищото пред нас изниква монумента

и стълбите към паметника, който някак гордо и свенливо се крие в мъглата.

Преодоляваме изкачването на стълбите с пропадания в петдесет сантиметров сняг и сме там – на върха.
Споглеждаме се и някак спонтанно от устата ни се откъсва

„На Шипка всичко е спокойно“ :)

Техните души бдят и ни пазят, напук на лютата зима, на студеният вятър и на снега

Всичко е толкова нереално, че за момент не знаем какво да правим. Е, дошли сме да снимаме все пак …
Студа замразяващ миглите ни, ни връща към реалността и ни кара да побързаме.

Слизаме по интуиция по стълбите и сякаш попадаме в друго измерение – без вятър, мъгла и сняг.

Обратният път ни се струва песен, и го взимаме на едни дъх, като не пропускаме очарователните гледки

Пред нас е малката кръчма с ароматна топла шкембе чорба, с цвърчащи кебапчета и кюфтенца, с топлата бумтяща печка.

… и с Вени, която вече ни е поръчала чорбите и с притеснение ни чака. Благодаря ти Вени, животоспасяващо беше :)

Вече ободрени, живнали и заредени с много емоции потегляме по обратния път. Времето се е укротило и слънцето се показва иззад облаците

Вече в равнината то кротко се отправя към залез,

но вятърът упорито продължава с игрите си

Е, ние също сме упорити и не пропускаме отбивката към язовир Копринка.

Пътят преминава от асфалт през макадам до някаква смесица от кал и лед. Спираме, грабваме стативите и уж за малко хукваме без шапки и ръкавици. Голяма грешка :(
Пръстите лепнат по стативите, ушите стават на ледени висулки, но залезът е към края си и нямаме време да мислим за това
Пред нас е църквата и ледената замръзнала земя, огряна от последни слънчеви лъчи

Притичвайки минаваме от другата страна и с вкоченени вече пръсти правим последните кадри

… и обратно към топлата кола, към чашата вино и реалността.
До сутринта, когато ще поемем към Смолянските водопади :)

Благодаря на Валери за предоставените снимки :)

Ако тази статия Ви харесва, може би ще искате да прочетете и тези:

8 коментара по връх Шипка

Page 1 of 11
Page 1 of 11

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

BulgarianEnglishFrenchGermanItalianRussianSpanish

Свържете се с мен :)

Facebook