ALGAIVEL – Galina Veleva Photography

Наближава Петров ден, а с него и традиционният събор в с. Равногор. Толкова бях впечатлена преди две години, когато за пръв път случайно попаднахме на това събитие, че от тогава съм решила да присъствам при всяка възможност. Уговаряме се с приятелите, разпределяме се по колите и с нетърпение тръгваме. Вече имаме резервации при Дани в хотел „Панорама“ . Естествено резервирали сме стая с изглед към площада – за да можем по-добре да се насладим на хорото, на традицията, на настроението. Неприятен инцидент на магистралата, камион със спукана предна гума пресича мантинелата и се обърща няколко коли пред нас.   Образува се огромно задръстване,

пристигат Гражданска защита, пожарната и полицията. Гледката е наистина страховита и всички  благодарим, че  точно в този момент в нашата лента нямаше коли.

След около два часа част от пътя е разчистен и в колона по един бавно преминаваме покрай камиона и продължаваме пътя си. Пристигаме в ранният следобяд, настаняваме се и веднага излизаме на разходка по зелените Равногорски ливади, изпъстрени с безброй цветя, ухаещи на мащерка и виолетки, на детелина и равнец. Усмихната баба се връща от нивата, вижда че вдигам апарата и спира за да я снимам.

Самотната плевня  стои  на хълма и сякаш  закриля  селото, а поляната около нея подканя да нагазим в тревата.

От другата страна на пътя се вие онази незабравима Равногорска рекичка, която винаги ме изумява с лъкатушенето си и с причудливите си форми.

Кончета кротко си пасат по стръмния бряг и не обръщат никакво внимание на подсвиркването ми. Надявам се да потичат и да развеят гриви за да са по-ефектни снимките, но те не споделят ентусиазма ми. Май и така си им е добре.

Слизаме до реката с намерение да я прекосим и да се разходим в гората на отсрещния бряг. Впечатлението за малко поточе бързо се изпарява – рекичката си е доста широка, че и дълбока.

Не става току така да я прескочиш. Продължаваме по брега с надежда да намерим брод. Цветята са навсякъде, а тревата е висока до кръста.

Лопена е стигнал човешки ръст и е отрупан с красиви жълти цветове.

Брод така и не намираме, но разбираме, че доста сме се отдалечили от пътя и за да се върнем на него се налага да прекосим през картофените ниви, едно мочурище с преодолимо поточе и доста голям масив коприва. Слава богу справяме се без наранявания и тръгваме обратно към хотела.

Слънцето се показва между облаците и ме възнагражава с разкошна светлина.

Рано на следващата сутрин кипи усилена подготовка за събора.

А ние сме готови за поход към Бекови скали.

Дани е уредила и транспорт за по-мързеливите. Магарешка каручка ни чака на ъгъла.  Май сме множко за горкото животинче и част от групата тръгваме пеша с уговорката, че по пътя ще се сменяме. Виждайки, че снимаме бабите отварят портите и ни канят да снимаме  градинките им – пълни с шарени цветя и подредени лехички.

Изкачваме баира и тръгваме по калдъръмения път към картофените ниви и скалите.

А клисарката на параклиса „Свети Илия“ бърза да ни изпревари и да отключи вратите преди да сме пристигнали.

Говорим си за името на селото и за това колко удачно място за заселване са избрали предците на Равногорчани.

Спираме за кратка почивка – да си почине магаренцето и да изчакаме пристигащите от Пловдив приятели. Въпреки, че ще има събор на полето кипи усилена работа.

Е ние нямаме кой знае каква работа, но понеже се мотаем из нивите ще минем с работещите.

Всички бързат да  свършат и да се приберат за веселата част от деня.

А ние най-накрая сме на Бекови скали.

В краката ни са Родопите и язовир Въча,  ние се чувстваме като птици в полет – толкова сме високо.

Около скалите на воля са разцъфнали туфи маргаритки.

Красиво и величествено –  не ни се тръгва. Веднага се ражда идея за скали сървиз и Дани е готова да се обади в хотела да донесат обяда на скалите. След  кратко колебание и обстойна оценка на надвисналите черни облаци се отказваме.

Правим си обща снимка с магарето и неговият търпелив собственик

иии напред към хотела – с вкуните супи и манджички. Ха познайте кой е най-гладен? Дани не я бройте – тя е по работа

Последните орачи разпрягат конете от ралото и също си тръгват.

Кончетата са оставени да си хапнат,

а хората се отдават на кратка следобедна дрямка. Привечер всички се събират на площада. Жителите на селото сякаш са се утроили.  Хорото се вие, водено от Българското знаме и завършва със знамето на Равногор.

Гайди ручат, пеят се народни песни

Сърцето ми се изпълва с гордост като гледам колко много млади хора са се хванали и с усмивки на лицето, рамо до рамо – млади и стари играят.  Колегата фотограф бърза да улови момента.

а бабите обсъждат новините и клюкинките.

От терасата на хотелската стая правя видеоклип.

Скоро не издържам на терасата, слизам долу и се намърдвам в центъра на хорото. Снимам ли снимам. После правя видео клипчета. Струва ми се, че те по-точно ще пресъсдадат настроението и атмосферата.

В главата ми  изплува стих от песента на  Ваня Костова -

Върти се тежко човешко хоро

и сплели ръце хората танцуват

две три стъпки пристъпват напред

а после една назад

рамо до рамо, сърце до сърце

пада Човек, някой го изправя.

Тук от радост, а там от тегло

играем пустото хоро …

За тоз е празник за онзи тегло

хоро е пустия живот …

Със сълзи на очи се хващам на хорото. Не мога да устоя.  Тези, които ме познават ще се сетят за какво са сълзите. В този момент ми се иска да мога да върна времето. И същевременно съм горда, че съм Българка. Вече е тъмно, а хорото не е спряло нито за секунда.  Хороводците се сменят, но знамето неизменно е водещо. Сменят се и завършващите хорото, но и там знамето на Равногор нито за миг не скланя чело.

Това просто трябва да се види и изживее, не може да се опише с думи. Пожелавам го на всеки … Всички видеоклипове заснети на събора можете да видите ТУК

Ако тази статия Ви харесва, може би ще искате да прочетете и тези: