Агушевите конаци в Могилица

Посещение в Смолянският исторически музей преди години и видяният там макет на красива, просторна и някак различна родопска къща ме кара да разпитам за повече подробности. Уредничката разказва, че това са прочутите Агушеви конаци, намиращи се в село Могилица.

Разказът продължава със спомени за двадесет и седемте години през които богатата етнографска сбирка на музея се е помещавала под старите тиклени покриви.

Стотиците посетители с интерес обикаляли просторните стаи, любопитно надничали по долапите и се разхождали по сводестите чардаци. Миндерите греели от пъстрите цветове на кичери и халища, красиви народни носии украсявали стените…

Двадесет  години  екипи реставратори работили неуморно, за да върнат блясъка на това място.  Така било до 2001 година когато реституция опразнила сградите, а музейната сбирка преместили в Смолян.

---

Две години след това аз не съм забравила мечтата си да видя на живо този архитектурен шедьовър.

Тръгваме от Смолян и в Райково следваме табелите за Рудозем, а след около три километра – за Смилян.  Пътят е тесен и с много завой, но очудващо добре поддържан. Красотата наоколо е толкова много, че карам с двадесет километра в час и постоянно се оглеждам за отбивки за спиране.

Осеяна с минзухари поляна привлича погледите ни и спираме за почивка и да погледнем дали няма челядинки.

Не ни се тръгва, но все пак трябва да стигнем до Могилица, а после и да се върнем до Смолян.

Гледките се редуват през пет минути. От другата страна на реката стадо отива на обеден водопой.

Следва село Кошница, граничен пункт (на който ни спират и ни питат на къде и за какво сме тръгнали) и ето ни в Могилица.

На площада ни посреща огромна дървена лъжица – кандидатът на село Могилица за книгата на Гинес. Или както кмета казва – „Нашата голяма работа“,

а срещу нея високите каменни дувари на конаците.  Покрити с тикли те опасват площ от 4 декара, на които са построени три сгради (конаци).  Всяка представлява самостоятелна жилищна единица с отделен двор и всичко необходимо. Там са кладенецът, жилището на господаря, на домашната прислуга, помещенията за временните работници в стопанството, оборът, плевнята, хамбарът и други стопански помещения.  Масивна дървена порта сочи мястото на входа на едната сграда.  За огромно наше съжаление тя е здраво заключена.

Тръгваме покрай дувара с надежда да намерим място от което да надникнем в двора. Или по-точно в единият от дворовете защото те са изолирани един от друг с високи вътрешни  зидове. Повдигам се на пръсти и снимам – ех, защо не съм пораснала още малко ?

Каменният зид  завива в дясно, следваме го  и заставаме пред перлата на комплекса.Бялата кула, като морски фар в сърцето на планината, събира възхитените погледи на туристите и фокуса на фотообективите. Формата й е необичайна: в основата – кръгла, в горната част – квадратна, стените и стрехите на покрива са изографисани с изящни рисунки.

Агуш ага е вдигнал тази кула за един от синовете си, който е бил морски капитан. Когато се разболял, той се прибрал в родовото имение, а кулата му напомняла за морето.

Не чакайте да видите живот зад прозорците й.  Нито има смисъл да почукате на вратата.  Затворена и запустяла заради реституция тя бавно и неумолимо се руши.

Стръмна калдаръмена  улица ни води до още две порти, но и те са заключени …

Снимам отвън фасадите и се възхищавам на прозорливостта, уменията и сръчността на строителите.

Обед преваля,  отиваме за втори път до информационният център с надеждата обедната почивка да е свършила и да намерим помощ за да разгледаме уникалният за Балканският полуостров комплекс и отвътре.  Късмета ни проработва  и след кратък телефонен разговор  при нас идва младо момиче с връзка огромни ключове.

Портата на средната къща се отваря и ние вече сме във  вътрешният и  двор.

Белоснежната фасада гордо се изправя пред  смаяните ни погледи.

Конакът е граден в продължение на 20 години – 1820 – 1840 г. от трима майстори за Салих Ага и тримата му сина.  Момичето ни разказва, че комплекса е с 221 прозореца, 86 врати и 24 комина.

Прозорците са с дървени решетки от ситна плетеница.

Комините са високи, зидани от дялан камък, повечето са сдвоени и събрани с общ свод. През прозореца снимам съседния двор с кулата и пак ми става криво, че не може да се влезе там. Вътре има вита стълба и се влиза в стаичка, която е била красиво изписана – реди думите си момичето.

В дясно от входа в малка стаичка на една от стопанските сгради е подредена етнографска сбирка.

Влизаме в къщата …

Изящни резбовани тавани, просторни гостни стаи, опасани с миндерлъци,

камини във всяка одая,

разноцветно боядисани долапи,

окъпани  от светлина чардаци,

и празнота, една подтискаща и плашеща празнота…

Липсата на грижа и човешко присъствие през последните години вече взимат своя дан. Има счупени прозорци, покривът е протекъл, дъждовете са отнесли част от мазилката на фасадите.

Спомням си разказа от Смолянският музей, затварям очи и се опитвам да си представя …

Мисля си, дали при имуществените спорове между две страни – държавата и наследниците, няма право и една трета – претендентите за собственост върху историческото минало на своята страна. Тоест, всички ние и нашите потомци.Въпреки декларациите на  фамилията Агушеви, че ще запази архитектурния комплекс като музей и частен туристически обект,  няма сериозни поводи за оптимизъм. Особено след публикациите, как пари ще събира единия от наследниците. Като първо добива дървен материал от реституираните гори, а после влага скромни суми от продажбата  в реставрация на паметника. Защо няма да влагат  средства останалите 12 наследници – не се споменава.

Така  докато продължава безхаберието, делата и  ПР акциите на реститутите, докато няма законова  принуда собствениците на културни паметници да ги съхраняват,  България ще загуби поредното съкровище от културнотото си наследство.  

Ще изчезне най -големият запазен феодален  замък от тази епоха.  А ослепялата  кула-фар в сърцето на Родопите ще остане само  в  легендите.

„Тук, в планината, някога имало бял замък с писана кула.  Граден 20 години, после 20 възстановяван и накрая – за 20 години  разрушен…“

Почти едновременно с конака в Могилица Агуш построил и по-малкия, но също много красив Летен конак в съседното село Черешово. Той трябвало да стане лятна резиденция на неговото семейство. От тази сграда днес са останали само купчина камъни ………..